Три мастии – черна, бяла и една жълта – се излежаваха в тревата до детската площадка зад стадиона. Те чувстваха кучешкият живот по точно обратния начин от циничното значение, което с арогантността на невежеството си му влагахме хората. Седях неудобно на пейка с липсваща част от облегалката до надраскано с графит кошче, на което тъкмо бяха сменили найлоновия чувал. Имах да пропилея два безценни часа. Два часа до среща за отпразнуване на триумф. Но тъй като бях избрал да не свърша това, за което се довлачих до центъра, от зрелищата остана само хлябът. Стигнах до Института, застанах пред входа на сградата с неприятно чувство в стомаха и вместо да вляза вътре, свих в обратна посока към парка и сега наблюдавах псетата. Жълтият мелез се обърна по гръб, усуквайки тялото си като сюжет на турски сериал, вдигната краката си нагоре и застина в тази уязвима поза. Изпитваше неопетнена наслада от последните мигове октомврийско слънце. До него лежеше бялото куче, което лениво вдигна предна лапа и я размаха във въздуха сякаш искаше да удари корема на другарчето си.
– Стига си се лигавил, ела да спиш! – казах аз, с фалцетен глас, имитирайки бебе.
Кучетата нямаха нищо против да ги гледам. Предпочитах ги пред халюциногенната хипноза на телефона си и крактите видеа или фалшивото щастие на хора, които бегло познавах отвъд профилите им, но на които бездушният алгоритъм беше изчислил, че държа. Не, четиримата с тези мъничета споделяхме една и съща територия с една и съща цел. Поне за следващия час и нещо, след което аз отново щях да се вплета в сюжета на XXI век, блъскан до безсъзнание от абсурдите на забързаното безжедневие, а те все така щяха със зеново спокойствие да козируват пред смъртта.
Може би трябваше да отида там, за където се бях облякъл така спретнато със зеленото сако, синята риза, тъмносиния панталон и белите кожени обувки. Щях да… всъщност, има ли значение каква точно беше целта ми? Аз не изкачиш стъпалата на Института по биология към светлото ми бъдеще, но не защото ми беше трудно, а защото ми беше безразлично. Дали беше нормално да избера нищо пред цял живот успехи? Успехи, които само ми се обещаваха, но колкото повече се заглеждах в тях, толкова по-двуизмерни ми се струваха. Успехи, които вдигнати срещу светлината, нямаха водни знаци, осигурителна нишка или номинална стойност. Всичко се случваше прекалено бързо, но някак си без цел, без смисъл, светът е самолет без пилот, но с увереността, че точно ти…точно аз… щях да бъда неговият спасител.
Към кучешката компания се присъедини улично облагородена немска овчарка. Чудесно, вече можеха да ударят един космат белот. В съзнанието ми изгря картината на Касиус Кулидж с играещите покер кучета. Вместо да извади тесте карти, овчарката разрови земята пред себе си и с апатия се строполи в леглото си, заспивайки мигновено. Колко скучно, сякаш тези кучета не правиха друго, освен да спят.
“Какво друго да правят, те са кучета, по дяволите!”
Докъде ме беше докарал прогресът, че да се възхищавам на живота на уличната фауна. Бях сам на пейка и записвах мислите си на гърба на документа, който трябваше да представя пред комисията. Какво ли би си помислил някой, ако ме видеше сега?
„Нищо, разбира се, никой не се интересува от непознатите в парка. И това не е критика към обществото, а просто стратегия за здравомислещо оцеляване.”
Часовникът ми напомни, че е време за тръгване. Станах и огледах мястото, където неусетно бях проиграл последните два часа. Кой се интересува от успешно бъдеще, ако настоящето е жалко и бездушно? В бъдещето живее друг човек. И аз го мразя, защото той е твърде зает да бъде в бъдещето и не обръща внимание на случващото се тук и веднага. Не те познавам, човече, как да ти влезна в обувките, как да те разбера и как да осъзная, че това „ти” е „аз”.
