Беше три и нещо сутринта, когато Христо ме събуди с почукване, защото Гери имала сериозен проблем и трябвало да направим нещо. 

–  Чакай само да се облека – казах аз и затворих вратата на стаята ни. Положих усилия да съм тих, за да не събудя Станислава. Излязох на верандата, където той ме чакаше, пушейки.

– Какво става, брат? – попитах аз.

– Гери не е добре – отвърна той, загаси цигарата си в дървената колона и запали нова – Има някакъв странен обрив.

– Обрив ли? Кога се появи?

– Преди малко. И е по цялото й тяло, брат, получи го изведнъж и е навсякъде.

Да бяхме в града, да викнеш линейка. Но бяхме отседнали във вила, която се намираше на остров в средата на един язовир. Единственият начин да стигнеш до брега при колите беше самоделната моторна лодка на собственика на вилата. Същият обаче заедно с лодката си беше на гости на бившата си жена и детето му. Беше оставил вилата си на грижите на компанията ни, което оценихме едновременно като освобождаващо и безразсъдно. Всъщност, имаше още един начин да стигнем до брега.

– Ще гребем – казах аз.

– Да, ще гребем. Затова те събудих. До трима човека в кану. 

– Гери готова ли е?

– Чака ни долу на кея.

Беше ранна есен, но горският студ не ни тревожеше толкова, колкото водата. Брегът с паркинга е на не повече от 300 метра в права линия. Опитвах се да сметна колко време ще ни отнеме да прекосим язовира, но мислите ми бяха секнати, когато видях лицето на Гери. 

То беше покрито със звезди. Същото като наситеното небе над нас. 

– Това ли е обривът? – попитах аз.

– Цялата ми кожа е така, гледай – отвърна тя и запретна левия ръкав на якето си, разпилявайки къдриците си. Отдолу грейнаха десетки слънца, поръсени като пудра захар върху кекс. 

– Толкова е красиво, колкото и ужасяващо – казах аз – Ще се товарим ли?

Гери седна на средната греда на кануто, ние с Христо взехме едно гребло и бутнахме гемията от сушата във водата. Разбира се, че обувките ни се напълниха с вода. Това беше предвидено, носихме си резервни в раница, която опаковах в стаята зад кадър. Язовирът беше безмълвен. Чуваше се нежното, бавно плискане на греблата и отчестеното ни дишане. Беше Новолуние. Цветът на водата беше най-черното черно, което съм виждал. Гери стискаше два телефона с включени фенери, но светлинният им конус не стигаше отвъд края на греблата. Дори и в неговия обхват не се виждаше какво се мъти под повърхността. Лиминална чернота, готова да те погълне, ако сбъркаш. Пасивно зло. 

Нещата вървяха, по-скоро плуваха добре първите стотина метра. Тогава се появи вятър. Топъл и силен вятър. Кануто се разклати, а с гребането не се устремявахме към брега, ами се завъртяхме навътре към язовира. 

– Христо, я спри малко – извиках аз отзад.

– Спирам.

– Въртим се.

– Заради вятъра ли?

– И заради вятъра. Онзи от вилата не каза ли, че не трябва да се излиза с канута, когато духа?

– Каза го – отвърна Гери – И освен това каза, че не се гребе по нормалния начин, за да се движиш напред.

– А как? – попитах аз.

– Не помня – сви рамене тя. 

Духна още по-силно, вълните залюляха кануто и го напълниха с малко вода. 

– Окей – казах аз, държейки се за двата края на лодката с греблото на краката ми – ние сме умни, трябва да го измислим. Откъде духа вятърът?

– От брега, към който сме се запътили – каза Христо.

– Естествено, но не можем да се движим в тази посока, защото оттам духа и ни завърта.

– Ами ако се движим на зиг-заг? – попита Гери.

– Аз нямам възражения по физиката – каза Христо след кратко пресмятане. 

– Добре, значи ни трябва перфектен синхрон, брат – заключих аз и хванах греблото – Готов за бързо гребане?

– Готов.

– Греби – казах аз, докато завивах наляво. Той сменяше ляв и десен борд, а аз гребях в същото темпо, но само вдясно, за да завием наляво. Ориентир за промяната на посоката бяха лампите над паркинга. Знаехме, че гоним онези две петна жална светлина – Хайде сега заедно напред, десен, ляв, десен, ляв. 

Вятърът полагаше усилия да ни обърне. Кануто се люлееше, язовирът ме плюеше в лицето, но ние въпреки това напредвахме. Когато стъпихме отново на суша, не бях категоричен за произхода на водата по себе си – дали е собствено производство или на езерото. Носехме сухи дрехи и обувки във водонепромокваемите раници. Гери се преоблече извън светлината на злочестините улични лампи, подпраяна на вратата на джипа. Не устоях да погледна – свали си суичъра и под него грейна Млечния път. Сякаш някой беше надупчил цялата й кожа и отвътре гореше светилник. 

– Впечатляващо – казах аз – надявам се да не те убие.

– Надявам се да не ви убие заедно с мен – отвърна тя и намести къдриците си – Тръгваме ли?

– Къде по-точно? – попитах аз.

– В най-близкото спешно – отвърна Христо.

– Положението е за врачка, не за лекар, Христо – казах аз – Един колега наскоро си ля куршум в района, мога да му звънна да го питам.

– Да опитаме първо с докторите – настоя Гери. Последва три минутен спор кой от двамата да шофира и се съгласиха да е Христо, защото от Гери буквално струи светлина. 

– Боли ли те? – попитах аз, след като изкачихме баира и излязохме на главния път. 

– Не, не усещам нищо. Лек гъдел, но сигурно си внушавам – каза тя, без да се обърне към мен, подпряла главата си на дясната си ръка до прозореца.

– Значи светлината не ти пари? – продължих аз.

– Не, тя не е много силна всъщност.

– Абе силничка си е, като за нещо, което принципно не трябва да свети – каза Христо на излизане от спираловидния завой. 

Нямаше трафик и стигнахме за по-малко от час до болницата. Пред лекарския кабинет се наложи да изчакаме още толкова. Стерилните лампи заглушаваха обрива й. Вратата на кабинета се отвори, излязоха накуцващ младеж и муден повик:

– Следващия!

Когато Гери излезе, ни разказа, че докторът я питал същите неща като мен, огледал с разбиране ръцете й, гърба й, краката, изслушал й дишането и сърцето, премерил кръвно, температура, проверил й рефлексите, взел проба от обрива.

“Мойто момиче”, казал докторът, “ако не се чувстваш зле, по-добре се прибери вкъщи”.

“Как така вкъщи?”, възмутила се тя.

“Има вариант да те приемем, докато чакаме лабораторията”, казал той, “ама ще висиш в болницата една седмица и за какво? За едно обривче. Няма смисъл, щом се чувстваш добре.”

“Е, как просто обривче, докторе? Аз грея! От какво е?”

“Може да е недокументирана биолуминисцентна кожна бактерия или гъбичка, може да ти се е активирал флуоресциращ ген, може да сънуваш в момента, а може и просто всички да сме се побъркали. Последното е най-вероятно. Мога да ти изпиша хапчета за куку, искаш ли?”, пресегнал се бил докторът към рецептурната книжка.

“Смисъл?”, засегнала се Гери.

“Смисъл, всеки си вярва, в каквото му се вярва, но плацебото действа в двете посоки. Онзи ден един 60-годишен дойде с оплакването, че като си отворел устата и очите в банята, се чувало Националното радио, та си миел зъбите със затворени очи, защото мразел опера и токшоута. Една млада девойка като теб преди месец беше пътувала 150 километра, защото въображаемият й приятел се разболял от Ходжкинова лимфома, но пък изследванията му бяха обективно притеснителни, та трябваше да го подложим на въображаема химиотерапия.” 

“Майтап ли си правите с мен?”, стреснато попитала Гери.

“Ни най-малко. Знаеш ли, че за последната една седмица само имах пет случая на тежка гузна съвест, довели до кома? Майка онзи ден се оплаква, че синовете й така злобно се карали, че се превръщали в охлюви и целият хол ставал слузест, докато им минел ядът. Като казах яд, една баба яла мед, който внукът й донесъл, ама се оказал от халюциногенните, та жената си беше загубила циркадния ритъм заради пътуването назад във времето. Знаеш ли, ще ти изпиша антибиотик, че да ти е мирна главата. Алергии имаш ли към антибиотици?”

“Не, нямам, ама…”

“Чудесно. Пий го една седмица, по хапче през 12 часа, а като излезе лабораторията, ще се чуем пак.”

“Но…”

“Хайде, мойто момиче, че навън чакат други пациенти. Сестра, повикайте следващия.”

– И ме натири навън – размаха Гери рецептата за антибиотик в лицето на Христо – представяш ли си?

Слънцето беше изгряло, когато излязохме от болницата. На Гери звездите се скриха. Посетихме първата отворена кръчма, ядохме по шкембе, взехме торти за другите, минахме през аптека и се отправихме обратно към вилата. На дневна светлина се гребе с по-голяма увереност. Иначе Гери си изпи антибиотика и се оправи. Така и не й се обадиха за резултатите от изследванията.