тихо

по-тихо

още по-тихо, моля…

Казват, че живеем в Златната ера на пътуването в Космоса, защото за последните петдесет години над стотина души са се разхождали по Луната. Може би само там намериха тишината. По време на подготовката ни разказваха колко спокойно било горе, чак плашещо. И било много леко, човек не усещал теглото си. Сякаш се рееш из кухините на живота. Сигурно така ни се струва, защото отлепянето от Земята е шумно. Цялата ракета се тресе, бучи, опитва се напразно да противопостави на невероятната мощ, която експлодира под краката ни. Май не иска да напуска планетата. Когато стигнахме орбита, в ушите ми бръмчат две ята пчели. Пилотът каза, че сме ускорявали с по три хиляди километра в час на всяка минута. Дори не мога да си представя колко бързо е това. Отстрани не изглежда толкова бързо. Но ето вече се носим над синичката ни планета. От небето не се чува нищо, ако не знаеш би си помислил, че и нищо не се случва на земята. Затова ли, Боже, не се вслуша в молитвите ми? Защото не ме чуваше? Не се оправдавай, аз виках толкова силно, че гласът ми изчезна…

Слънцето прилича на снежинка в прегръдките на дъгата! Постепенно петте лъча се смаляват, искрящо бялото се изкривява в жълто и точицата в средата се стапя отвъд синия ръб сякаш бяга от нас. Накрая остава едно бледо пламъче на свещ, което нощта издухва и земята се загръща в мрак. Но аз виждам пръснатите като паяжини светлини на големите градове. Призраци, умъртвени с тишина. Капитанът ни позволява да разкопчаем коланите и да се раздвижим из совалката, за да свикнем с безтегловността. Чувствам се объркана, тук няма горе и долу. Целият корпус е покрит с копчета, шкафчета и лостчета. И е толкова тясно! Едвам се разминаваме с другите трима на борда. Ако не можех да летя, щеше да се наложи да пълзя, защото едва ли можех да се изправя права. Има едно помещение, достатъчно широко, за да се отпусна. Поглеждам през дебелото стъкло на люка. Все още е тъмно, но се оказа, че скоро ще направим една пълна обиколка и че слънцето пак ще изгрее! От орбита се вижда по един изгрев на всеки час и половина. Отчайващо романтично, мисля си аз. Освен карминената светлина на градовете съзирам и нежна зеленикава мъгла, която танцува на върха на Земята. Имали сме късмет, гордо казва капитанът, да видим северно сияние. От Слънцето идвало електричество, което пламвало като коприна на полюсите. Красиво е. Ето го и самото Слънце бързо подава лъчи над тънката граница между небето и вакуума. Ах, колко много прилича на диамантен пръстен! Светлината става твърде силна и се отдръпвам настрани, преди да е изгорила очите ми.

Времето тук е непосилно за следене, сякаш и то плува като нас на забавен кадър. Щели сме да кацнем на Луната след около четири часа. Слагам си слушалки в ушите, не искам да чувам крясъците на другите. Те загрозяват с малодушието си чара на пътуването. Започва една от любимите песни на Енид. Тя обичаше да я слуша преди да заспи, защото е дълга и нежна, с будна меланхолия зад струните на китарата. Жената, която пее, има пречистващо тъжен, шептящ глас, подаващ се плахо иззад цигарения дим на тесен столичен клуб. Зная текста наизуст, защото слушахме тази песен всяка вечер в болницата. Енид казваше, че сънува свободата, щом заспи на нея. Забравяла за парализираното си тяло и отново усещала мекият бодеж на сламата под краката си, докато тичала през полето. Втурвала се в гората и там прегръщала всяко борче, галела грапавите им кори и целувала засъхналата смола. После намирала феите и танцувала с тях под лунните лъчи. Утрото идвало рязко и объркващо с първата инжекция. Така ми казваше тя. Говореше с очите си, защото само тях можеше да движи. Търпеливо съставяше всяко изречение, най-различни думи прехвърчаха през монитора на компютъра й, докато не намереше правилната. Аз успявах в изкривения и студен роботизиран глас да чуя нейния. Мъжът ми постоянно повтаряше, че си внушавам. Как ще си внушавам, когато детето ми говори с душата си!

На втория месец от лечението й подарихме телескоп, защото тя искаше да види как изглеждат другите светове. Една студена зимна вечер се качихме на колата, пътувахме далеч от града, далеч от задушаващата светлина. Разпънахме телескопа на невидима поляна, оградена от високи дървета. Поглед нагоре и виждах небето като свръхестествена картина в горската рамка. Луната все още не беше изгряла, а Млечният път ярко разсичаше като болезнен белег времето на две. Бавно телескопът намери Марс – мъгливо и ръждиво топче, с огромни черни петна по себе си. Изненадах се, когато видях снега на полюсите, мислех, че само на Земята има лед. Юпитер прилича на идеална капка мляко в сутрешното кафе – ефирен, магичен и мълчалив. Искахме да видим и Сатурн, но се оказа, че той нямало да изгрее. Постепенно между звездите се прокрадна и Луната, небето изведнъж грейна по-светло и чисто. Сивата и мъртва повърхност на спътника трептеше покрита под воал лятна мараня. Всеки кратер приличаше на следа от дъждовна капка върху детски пясъчник. Енид каза, че някой ден, напук на всичко, ще отиде там. През следващите седмици тя не спря да гледа Луната от стаята си. Когато имаше облаци или новолуние, тя стоеше близо до прозореца и напрягаше очите си в небето. Сякаш искаше да изгони натрапниците, които й пречат. Душата й заживя на сухата Луна, спря да сънува гората и подгони мир сред космическата глухота. Една вечер я попитах какво търси горе. Тя отвърна, че намирала себе си, че единствено сред сивата пустиня се чувствала добре. Да, била сама, но не и самотна. Разбирах личното й бягството, но тъгувах, че в мислите си е далеч от нас. Чувствах упрек в думите й, защото заради мен, заради моята половинка, тя се бе превърнала в затворник на собственото си тяло. Не казах нищо повече, оправих завивките й я целунах по челото. Омагьосана от кипящата безкрайност, Енид четеше книга след книга за Вселената. Искаше, като порасне, да стане учен, също като идола си – онзи физик, живял в началото на века, който страдал от нейната болест. Накара ме да се закълна, че ще я пратя да учи космология в университета. Не можех да откажа – звездите грееха в очите й, живееха в сърцето й.

А само осем месеца по-късно тя заживя сред тях.

Времето безкомпромисно завлича към бъдещето отнесеното ми от мисли тяло. Навлизаме в лунна орбита и се готвим да направим заход за кацане на повърхността. Изтръпвам от вълнение, през малкото прозорче до седалката виждам постепенно растящия извънземен пейзаж. Ето го отново бруталното бръмчене на ракетния двигател. След като се увери, че всички сме сложили безопасно костюмите си, капитанът слезе по малката стълба и уверено подскочи няколко пъти напред като кенгуру. Това било най-подходящият начин за придвижване на Луната. Останалите го последват веднага, но аз се колебая. Застанала съм на ръба между два свята, чувствам се така, сякаш ако се обърна, ще изляза на брега на океана, ще стъпя с тромавия космически костюм на пясъка и ще се гмурна във водата. Плахо слизам по стълбите, гравитацията била шест пъти по-слаба от земната, обяснява капитанът, затова ни се струва, че сме толкова леки. Мисля, че дългите години опит като водолаз ми помагат да свикна по-лесно от другите с безтегловността. В началото всички залитаме, другата жена дори падна на земята. Смешно е. Глухо облаче от фин сребърен прах се издига около нея и примирено се посипва надолу. Помагат й да стане и продължаваме. Слънчевите лъчи падат ниско, сенките на кратерите се издължават като тъмни пипала към нас сякаш искат да ни изгонят. Обръщам се и поглеждам в далечината – пленителна пустота! Никой, освен нас, освен мен, не живее на това изгубено каменно кълбо. Като далечното ехо на прелъстителен плач на цигулка безплодната земя ме моли да прекося този хълм сякаш отвъд ме чака скрито съкровище. Цялата Луна да обиколя, няма да видя нищо друго, освен същия този пейзаж, изкривен от множеството удари на космическата съдба.

Капитанът ни показва оставените от американците уреди. Мъжът изненадано възкликва, не бил очаквал да ги види. Попита дали са истински, или са поставени по-късно, за да заблуждават хората. Капитанът само се изсмя. Не бях забелязала кога на хоризонта се появи Земята. Изглежда нищожно малка, протягам палец нагоре и я закривам изцяло. Искрящо синя перла, прегърната сякаш от две бели, пухкави ръце на облаците на фона на невъобразимо черното небе. А по него са разсипани толкова много звезди! Толкова много слънца и толкова много живот, обречен на вечна самота. Три малки иглуподобни сгради се появяват отвъд ръба на кратера. Около тях са наредени огромни слънчеви панели, които захранвали домовете ни. Кислород се произвеждал от замръзналата вода на Луната. Естествено, в Космоса няма никакво разхищение. Всичко се преработва постоянно, за да се поддържа една близка до земната, но студено различна атмосфера. Изваждам от раницата си единствените важни неща – червена панделка, която Енид носеше, и наша снимка. С ръце двамата с мъжа ми бяхме направили сърце, а Енид се усмихваше вътре в него.

Защото цялото ми Аз е само половинка от Теб, дете!

Слагам обратно ръкавиците, прибирам снимката и панделката в раницата и искам разрешение от капитана да се разходя навън сама. Той се колебае. Обещавам му, че няма да се отдалечавам и той склонява. Качвам се на едно ниско възвишение до базата ни. От там виждам цялата Земя и лунната степ в далечината. Падам на колене и изваждам от раницата си снимката и панделката. Хвърлям я във въздуха, а тя бавно се рее надолу. Почти изглежда замръзнала в ниската гравитация. Полека поставям снимката на Енид в праха. Усмихвам се. Обещах да я доведа на Луната, точно както си мечтаеше. Аз съм тук, значи част от нея също е тук! Но знам, че тя би искала да остане завинаги. Да изпълня това нейно желание е най-малкото, което мога да направя за болката, която й причиних.

– Затова ли ме напусна, мъниче? – прошепнах аз – Заради тази космическа тишина, нима нямаше мир на Земята за теб? Трябваше да останеш още малко, мило дете, още само малко…

Полека, но уверено напипвам ръчката за сваляне на шлема. Толкова е тихо, че можеш да чуеш мрака като страдание на умъртвено пиано. Ръцете ми бързо избутват каската нагоре и тя полита кухо назад. Чувствам, че викам, но не чувам крясък. Гърдите ми се изпълват с мехурчета, също както при кесонна болест кръвта ми кипва. Усещам как лицето ми се изпарява в дълбокия вакуум. Тялото ми се накланя напред. От очите ми се откъсват изящни кристални сълзи, които като нежните розови цветчета на японските вишни се люшкат бавно надолу в безтегловността. Студена пустинна целувка посреща лицето ми. Сърцето ми бие…тихо, по-тихо. Безмерно.