Градът не беше в настроение за посрещане на гости и блудни синове. Библейско гъста мъгла в пет сутринта, ситен, но настоятелен дъжд и разбит асфалт. Тома се чувстваше изгубен, въпреки че беше на правилното място – шофираше по моста, под който минаваше влакът за столицата, и който бе прекосявал всеки ден по път за училище. В главата му се разтвори тътенът на експреса, който всяка сутрин профучаваше по разписание в пет без десет. Мъглата беше толкова гъста, че червеното на светофарите в далечината приличаше на левитираща сфера, спасителен пояс за оцелелите след Апокалипсиса

Катрин преди два часа спусна докрай предната седалка на колата и заспа, при това дълбоко, ако съдеше човек по плиткото ѝ дишане. Тома не би имал нищо против, ако обстоятелствата бяха други. Работният му ден започна преди този на Слънцето, защото го бяха извикали по спешност в болницата. Важен депутат получил инфаркт и трябвало незабавно да бъде опериран. След осем мъчителни часа сърцето на политика заби без помощта на машина. Нервната система на Тома колабираше под напрежението на изпитите кафета и енергийни напитки, когато се качиха на колата в късния следобед, за да поемат на това унищожително пътуване. Беше обещал на родителите си да дойдат на гости за рождения ден на малкия им син. Бяха го оставили, както всяка година, за лятото при баба и дядо, покрай морето, далеч от задушаващия смог на големия град. Животът му беше подреден в един притъпяващ болката от съществуването график. Неговият любим опиат беше контролът над всичко. Искаше му се да събуди Катрин, за да си говорят. Имаше нужда от шум, защото иначе щеше да заспи на волана.

„Почти пристигнахме! Още малко и ще паркираш пред гаража на татко, майка ще ни посрещне и ще ни остави да се наспим. Ще откъртя поне дванадесет часа, от шест до шест, въобще не ми пука, че ще изпусна деня. И без това ще празнуваме чак вечерта.”

Тома тръсна глава и разтърка очи. Не трябваше да мисли за спане. Трябваше да следи пътя, щеше да е цинично, ако нещо лошо се случеше на финалната права. Меланхоличното и циклично движение на чистачките по стъклото и сивотата на мъглата имаха обратен на ободрителен ефект. Тома изпи на екс последното кенче с енергийна напитка. Освежаващото усещане беше една илюзия, защото мозъкът има граница на умора, отвъд която светът рухваше.  

„Отново мислиш за спане! Съсредоточи се…ох, този светофар няма ли да се смени най-накрая? Цяла вечност вися на това кръстовище.”

Тома беше убеден, че кръстовището беше свободно и щеше си остане свободно с или без разрешителния зелен сигнал. Ако не беше този проклет, непрогледен думáн, нямаше и да го чака. Мъглата танцуваше на гъсти облаци пред фаровете, полюшвана апатично от вятъра. Мокрият асфалт лъщеше мистериозно. Струваше ли му се или времето наистина течеше по-бавно?

На пешеходната пътека пробляснаха два рубина, които се взряха право в него. Притежателят им разтегна предните си лапи и вдигна опашката си нагоре. Беше оранжав котарак, прилично охранен, но с тъмни петна по козината, които издаваха живот на улицата. Котаракът носеше на врата си огърлица от полирани до съвършен блясък кестени. С благородна походка се понесе към другия край на улицата, но спря по средата. Отново прободе Тома със зелените си очи, които този път не отразиха като огледало фаровете на автомобила. Сякаш директно в главата на лекаря прокънтя като ехото на отдалечена камбана смесица на котешко мяукане и човешки глас… 

Тома подскочи и стисна волана с две ръце. Целият настръхна, дори скалпът му изтръпна. Котаракът облиза дясната си лапа и пресече улицата, стапяйки се като упсирин в храстите. Наистина ли го чу през затворените прозорци? Краката му трепереха толкова силно, че Тома с усилие задържа съединителя в позиция за потегляне. Колата изръмжа и потегли несигурно. Катрин изсумтя и се размърда на седалката. Тома реши, че беше време да я събуди.

– Катрин? Катрин, ставай, пристигнахме.

– М? Как…стигнахме ли вече? – той я побутваше по рамото, защото не искаше да я буди рязко.

– Стигнахме, да. Ето, след малко сме на кръговото с големия герб на града.

– Трябваше ли да ме будиш? Можех още малко да си поспя – изскимтя тя и раздвижи схванатия си врат.

– Ти гледай аз да не заспя, че тогава ще стане страшно! Едвам си държа очите отворени, нямаш си на идея колко съм изморен. Започнах да халюцинирам…

– Как така халюцинираш? – Катрин го проряза с нейния критичен поглед.

– Странни неща ми се случват, не искам да задълбавам. Имам нужда от още един чифт очи и уши. Хайде, разсейвай ме с нещо, говори ми някакви неща, които не са свързани със спане.

– Добре – кимна Катрин – като начало си влез в лентата. Избери си дясната или лявата, но не по средата.

– Не виждаш ли, че няма коли?

– Няма никакво значение дали има или няма коли. Видимостта ти е ограничена, не разбирам защо спориш с мен в момента, като знаеш, че си в грешка? Чу ли се с вашите?

– Няма нужда, разбрали сме се, че ще ни приготвят леглата и да им се обадя, когато сме долу, за да ни отворят.

Катрин напрегнато гледаше през предното стъкло и псуваше мъглата. Подминаха изоставени индустриални постройки. Успоредно на шосето се точеха влакови релси. Изглежда преди време по тях се е доставял материал за цеховете. Влажният климат и липсата на поддръжка се отразяваха катастрофално на сградите – мазилката им се лющеше на огромни парчета, повечето прозорци зееха, покривите се бяха срутили, огромни парчета от стърчащите железни скелета заплашваха всеки момент да се разпаднат на ръждив прах.

– Абе, ти сигурен ли си, че това е пътят? – попита тя.

– Какво? Разбира се, че съм сигурен, това ли намери да ме питаш? – Тома се вбеси на раздразнителността си.

– Скъпи, успокой се. Имам ти пълно доверие. Просто за пръв път минаваме оттук. Щях да запомня релсите.

– Релси ли? Я, виж ти…

Тома беше объркал пътя. Не само това, ами не можеше да се сети къде се намираха. Знаеше, че мястото му е познато, но отзивчивостта на паметта му се изчерпа с това усещане. Сигурно минаваха покрай изоставените складове на хлебозавода. Той се напрегна, мъчейки се да различи олющените рисунки по външните стени. Беше твърде тъмно и твърде мъгливо, но Тома си внушаваше, че вижда преплитащи се житни стълбове. Тъкмо се канеше да ги покаже и на Катрин, когато колата сякаш блъсна нещо. Сама, защото той беше забравил да я управлява. Тома почти се изправи върху спирачката, гумите изскърцаха и „Реното” закова на място. От рязкото спиране двигателят изгасна и се включиха аварийните светлини. Все още се намираха на пътя, не бяха се отклонили от него.

– Какво стана? – изплашено попита Катрин.

– Не знам – отвърна той и излезе, за да провери. Беше изненадващо студено за средата на август. Определено не беше за тениска. С фенер огледа колата. Притесняваше се, че е блъснал човек. Само това оставаше, да убие някого. Когато се увери, че отпред няма никого, се върна назад.

– Ехо? Има ли някой? – извика той. Отговор не получи. Всяка крачка опъваше нервите му. Фенерът като светлинен меч пропъждаше гъстата мъгла. Ясно като звън от кристална чаша чу кучешко скимтене изпод автомобила. “Мамка му, ударили сме куче!”, помисли си той, и се наведе под колата. Вместо животно намери захвърлена разкъсана наполовина гума на ТИР. Светлосенките приличаха на силует на вълк.

– Бяхме минали през една гума – отвърна Тома и затвори вратата. Много искаше да ѝ разкаже за оранжевия котарак с огърлицата от кестени, но реши, че само ще я притесни излишно. Запали колата и потеглиха.

– Само не мога да разбера защо не се зазорява – каза Катрин и погледна часовника. Пет и дванадесет – Това не може да бъде…

– Мм, какво? – попита разсеяно Тома. Мислеше, че на това кръстовище трябва да се завие наляво. После направо и надясно, за да излезе на булеварда. Нямаше как да се изгубят излязат ли веднъж на него.

– Часовникът ти не е верен – отвърна Катрин, търсейки телефона из чантата си.

– Защо пък да не е верен?

– Защото показваше пет и десет, когато ме събуди. Не е възможно да обикаляме толкова много, а да са минали само две минути…или може би е. Странно, часовникът на телефона също показва пет и дванадесет.

– Заради мъглата е – каза Тома и уверено направи десен завой. Булевардът трябваше да е зад следващата пресечка. Но не беше. Вместо това се озоваха от другата страна на изоставените складове.

– Е, не! Какъв е този абсурд? – възкликна Катрин.

– Този път трябваше да ни изведе на широко – каза Тома, почесвайки главата си, и паркира колата.

– Защо спираме?

– Ще пусна GPS, очевидно така няма да стане. Прекалено сме изморени, за да мислим. Ето, изкарва ни на тази улица. Трябва да стигнем тук. Вземи, ще ми казваш накъде, окей?

– Добре, добре – отвърна Катрин и взе телефона. Не я биваше за навигатор, трудно ѝ беше да си представи кое къде се намира в пространството. Беше свикнала да се ориентира по сгради, а не по улици. От друга страна, колко трудно би било да следваш една стрелка?

– На следващата вдясно.

– Дясно. Катрин, мислиш ли, че съм нормален?

– Моля? Това пък откъде ти хрумна?

– Трябва да си говорим нещо, за да не заспя. 

– Разбира се, че си нормален, скъпи. Тук си вляво и после веднага вдясно.

– Катрин, случват ми се странни неща напоследък.

– Просто си преуморен, Тома, имаше тежък ден. Спаси човек, а после шофира цяла вечер, нормално е да се чувстваш така. Направо карай.

– Не, не, ти не разбираш, аз просто…тук накъде?

– Ъм…надясно. Още малко и би трябвало да излезем на кръговото. 

– Нищо не виждам в тази мъгла. 

– Не знаех, че може да падат такива мъгли август месец – отвърна Катрин и се намръщи. Вече трябваше да се вижда тъпото кръстовище. Сякаш колкото повече се опитваха да стигнат до него, толкова повече се отдалечаваха. Възможно ли беше толкова да са изморени и двамата, че да не могат да се оправят в родния град на Тома? Катрин съжали, че не може да шофира и си обеща да вземе книжка при първа възможност.

– Преди малко видях един котарак с огърлица от кестени, който…който сякаш ми проговори, ама направо телепатично, разбираш ли? И после тази гума – Тома замълча – Бях сигурен, че е куче, чух как скимти, но не беше.

Катрин вдигна очи от телефона и го погледна така, както една подкрепяща жена гледа мъжа си в моментите, когато нещата не вървят добре. Тома я погали по коляното.

– Знам, че звучи откачено – отвърна той и й се усмихна – сигурно е заради умората.  

– Сигурно – Катрин завъртя телефона, за да разбере накъде сочи шибаната стрелка и защо не спира на едно място. Опитваше се да разпознае името на улицата, по която караха. Вече за четвърти път минаваха покрай този надраскан с графит знак за предимство. От двете им страни се издигаха ниски жилищни сгради, всички изглеждаха еднакви. Отчайващо. Нямаше ли да се съмне най-накрая?

– Катрин, имам чувството, че колкото повече се опитваме да се намерим, толкова повече се губим – каза тихо той.

– Това е абсурдно, Тома – скастри го тя, но увереността в гласът й трептеше като кандило във вятъра. 

Тома натисна спирачките. Колата се разтресе и застина по средата на трилентовия булевард. 

– Тома, полудя ли? – възкликна Катрин – Не можеш да спираш тук! 

– Тихо! – казай й той, включвайки аварийните светлини. Ритмичната пулсация на оранжевата светлина озаразяваше асфалта и се разпръскваше в облаците. Тома си пое дъх и го издиша. Опита се да диша в ритъма на мигачите. Колкото по-бавно дишаше, толкова по-бавно примигваха и те. Огледа се. За пръв път съзнателно забеляза, че мъглата се движеше, преплиташе се, разсейваше се и се сгъстяваше. Тома присви очи и превключи на дълги. Мъглата следваше посоката на вятъра, на хаоса. Идеята да шофираш по вятъра, когато си изгубен, му се стори безумна. Пълен отказ от контрол. 

– Прибери картата, Катрин, сетих се къде сме.

Тома запали двигателя. Щеше да следва вятъра, доколкото можеше. Караше на втора, бавно и внимателно. На кръстовищата завиваше в посоката, в която се отклоняваше мъглата. Наляво, наляво, надясно, пак надясно… Катрин с основание мърмореше, но той не ѝ обръщаше никакво внимание. Интересуваше се само какъв курс на движение ще му подшушне вятърът. След всеки завой мъглата се разсейваше. Значи ли това, че бяха на прав път? Нямаше как да разбере. В главата му бучаха милионите бръмбари на безсънието.

– Скъпи, виж! – Катрин сочеше нещо отпред. Беше огромният неонов герб на града. А това означаваше, че бяха стигнали булеварда. Това беше добре, но Тома нямаше да се успокои, докато не види фризьорския салон в началото на блока на родителите му. Напрегна се до последно и преповтаряше на глас направлението си. От мъглата нямаше и следа. Градът се показа кокетно, окъпан в светлината на уличните лампи. Тома се замисли как въобще беше успял да се загуби в родния си град. Катрин изхвърча към входната врата в мига, в който Тома изгаси двигателя. Той се отпусна назад на шофьорската седалка и въздъхна облекчено. Преди да излезе погледна часовника – беше пет и тринадесет. Не, помисли си той, беше твърде изморен, че да мисли за нещо друго освен леглото